Коледна песен
В стаята остана само треперещият Скрудж. След няколко минути Скрудж се поокопити. Дори започна да мисли, че посещението на призрака е било плод на въображението му. Но за всеки случай погледна под леглото, преди да загаси свещта.
- Духове? Глупости! - промърмори Скрудж и дръпна завеските на леглото.
Той заспа дълбоко. В стаята се чуваше единствено неговото хъркане.
Дзън! Дзън! Дзън!
Скрудж се обърна в леглото, разбуден от камбанките на будилника.
Дзън! Дзън! Дзън!
Този път Скрудж отвори едното си око и надникна през завеските.
- Ка-какво става? - сънено попита той.
- Хайде, време е - чу се тъничко гласче. - Нощта преваля бързо.
Скрудж погледна към нощтното шкафче и видя смешно щурче, което удряше камбанките с червеното си чадърче.
- Ти пък откъде се взе?
- Аз съм Духът на отминалите Коледи - отговори щурчето и гордо посочи златната си значка, удостоверяваща този факт.
Все още полузаспал, Скрудж изгледа подозрително привидението.
- Че защо си такъв дребен?
- Слушай, Скрудж, ако хората се мереха по любезност, ти щеше да си голям колкото прашинка.
Скрудж се прозя и каза:
- Ха-ха! Кому е нужна любезност в тоя свят!
- Не си бил винаги на това мнение - заяви духът. - Хайде, Скрудж, време е да тръгваме!
- Ти тръгвай! - Скрудж се мушна под одеалото.
Привидението скочи на перваза и отвори широко прозореца с почукване на чадърчето. В стаята нахлу студен въздух.
- Какво правиш, бе дух?! - изкрещя Скрудж.
- Ще навестим миналото ти - отговори духът и посочи мрака навън.
Скрудж стана и внимателно се приближи до прозореца. Мразовитият въздух го прониза, но той не трепереше само от студ.
- Не мърдам оттук! - заинати се Скрудж. - Нали ще падна от прозореца!
- Дръж се за мен - каза щурчето и скочи в ръката на Скрудж.
Той го стисна и щурчето изписука:
- Ох, не толкова силно!
После то отвори червеното чадърче и Скрудж осъзна, че се издигат над земята. Двамата полетяха в снежната нощ.
- Олеле, майчице! - вайкаше се Скрудж.
- Ей, защо викаш? - попита призракът. - Мислех, че ще ти е приятно да гледаш света отгоре.
- Къде отиваме? - задъхано попита Скрудж.
- Нали ти казах - назад в миналото ти.
Двамата се носеха над лъкатушещите улици и снежните покриви на къщите.
Скрудж гледаше надолу с ужас, а вятърът развяваше нощницата му. Светът отгоре изглеждаше толкова странен - като че ли за пръв път виждаше този град.
Не след дълго започнаха да се спускат към земята. Кацнаха пред една празнично осветена зала. Сградата бе украсена за Коледа. Отвътре долиташе весела музика.
- Духче, това място го зная - каза Скрудж.
Той залепи нос на заледения прозорец и надникна вътре.
Там кипеше коледно тържество. Повечето от оживените лица му бяха познати.
- Вътре виждам Фезиуиг! - радостно възкликна Скрудж. - Такъв чудесен човек!
Сълзи напираха в очите му, докато гледаше. В залата беше така уютно и приятно! Фезиуиг свиреше на цигулка весела празнична мелодия.
- Скъпите ми стари приятели - сподавено промълви Скрудж.
Погледът му се спря на скромния младеж в ъгъла.
- Но това съм аз! - извика Скрудж.
Мъничкият дух до него кимна.
- Да, това си ти, преди да се превърнеш в отвратителен скъперник, разяждан от алчност - отвърна духът.
Скрудж сви рамене.
- Никой не е съвършен - тихо рече той, загледан в стройното момиче по средата на залата.
- А това е... това е прекрасната Изабел! - въздъхна Скрудж.
Какво беше учудването му, когато момичето се приближи до младия Скрудж в ъгъла и го хвана за ръка. Тя беше истинска красавица! Скрудж бе забравил това.
Изабел заведе младия Скрудж под празничното клонче от имел.
- Затварям очи и броя да три - каза тя и, както беше обичаят, се приготви за целувка.
- Настъпваш ме - рече младият Скрудж и Изабел пламна от обида.
"Колко безчувствен съм бил, иде ми сам да се набия", ядоса се Скрудж. Но видя, че след миг Изабел завъртя младежа под звуците на веселата музика и двамата затанцуваха с щастливи усмивки.
Когато танцът свърши, Изабел се наклони към младия Скрудж и го целуна по бузата. Скрудж забеляза неговото сияещо щастливо лице дори през заскрежения прозорец. После въздъхна и промълви:
- Колко бях влюбен!
- Но в следващите десет години се влюби много повече в нещо друго, нали? - повиши глас духът.
В този миг празничната зала изчезна и се появи друга сцена от миналото на Скрудж.
- Кантората ми! - възкликна той с удивление. - Когато беше съвсем новичка!
Скрудж се взря в мъждивото осветената стая. Видя приведена над сметките фигура - това беше той, но с десет години по-възръстен от младежа на коледното тържество. Този Скрудж вече имаше алчно изражение и внимателно броеше купчините пари на бюрото.
- Ебенизър - дочу се тих глас.
Пред бюрото стоеше Изабел с разперени ръце.
- Какво има? - припряно попита тай.
- Вече години чакам да изпълниш обещанието си и да се оженим - смирено каза тя. - Още изплащам къщата, в която ще живеем...
Изабел се изправи:
- Отговори ми, взе ли решение?
Последва напрегнато мълчание. Младият Скрудж се замисли, удари с юмрук по бюрото и заяви:
- Да, взех!
Изабел се наведе към него и го погледна с големите си, изпълнени с надежда очи. Но тутакси се отдръпна, защото Скрудж ненадейно тикна един лист под носа й и избоботи:
- Последната вноска за къщичката е закъсняла с цял час! Развалям договора!
Изабел сякаш онемя. После сведе глава и се разплака. Скрудж дори не я погледна, а продължи да брои парите. Изабел тръгна към вратата с вдигната глава, обърна се веднъж и излезе.
Старият Скрудж бързо пристъпи напред, за да я спре. Но в този миг осъзна, че това бяха само призраци от миналото. Вече нищо не можеше да се промени.
- Любовта ти към парите надделя и ти загуби завинаги това прекрасно създание - каза Духът на отминалите Коледи.
Скрудж бавно поклати глава и избърса една сълза:
- Моля те, духче, причиняваш ми болка с тези спомени. Заведи ме вкъщи.
- Помни, Скрудж, че сам си създал миналото и спомените си! - тихо рече духът Ебенизър Скрудж притвори очи и се замисли с мъка в сърцето над последните думи на духа. Когато отвори очи, видя, че отново е в леглото си.
От Духа на отминалите Коледи нямаше и следа, но Скрудж продължаваше да мисли за неговото посещение. Старият скъперник изведнъж разбра, че животът му е преминал доста глупаво - само в трупане на пари.
Нещо в стаята изшумоля. Скрудж надникна иззад завеските на леглото и какво да види - сред спалнята се мъдреше най-грамаданският дух на света. Той дори се беше привел, за да не удари глава в тавана.
Скрудж стискаше завеските и трепереше от страх, а духът го гледаше втренчено. - Ръндза, мъндза, дзъндза, ти си страшна скръндза! - каза духът, сложи Скрудж на огромната си длан и го заоглежда, сякаш беше рядко срещана буболечка.
- Пусни ме! - замоли се Скрудж. - Не ме изяждай!
Духът поклати глава.
- Да не съм луд да те ям! Аз, Духът на настоящата Коледа, не обичам безвкусни скъперници като теб!
Гигантът хвана Скрудж за врата и размаха ръка.
- Огледай се само, в този прекрасен свят има толкова чудесни неща! - добави той.
Скрудж зяпна - кой знае откъде се бяха появили фруктиера със захаросани плодове, печено прасенце, пуйка, пай с месо, кейк със сливи и какви ли не още лакомства. Скрудж се облиза и попита:
- Откъде дойде всичко това?
- Нищо повече от обикновена щедрост. Щедростта, която ти отдавна не познаваш!
Скрудж ядосано перна с ръка една голяма чепка сочно грозде.
- Щедрост! Някой някога де е бил щедър към мен?
- Ти никога и на никого не си давал възможност да прояви щедрост към теб - укори го духът и напъха Скрудж в огромния джоб на палтото си. - И все пак още може да се намери някой, който да е добре настроен към теб.
- Няма такъв, бас държа! - рече Скрудж.
- Ще видиш - отвърна духът и вдигна с една ръка покрива на къщата.
После прекрачи стената и пое в нощта. Пътьом грабна един уличен фенер, за да си свети в тъмното, и продължи да върви с тътнещи стъпки по улиците на заспалия град.
Скрудж надникна от джоба, но бръснещият сняг го ощипа за носа и той отново се сгуши на топло. Гигантът спря пред малка, схлупена къщурка. Вътре мъждукаха весели светлинки.
Духът извади Скрудж от джоба и го сложи на перваза на прозореца.
- Защо спряхме при тази съборетина? - попита треперещият Скрудж.
- Това е домът на твоя мизерно платен и претрупан с работа служител Боб Крачит - отговори духът.
Скрудж надникна през прозореца. Госпожа Крачит тъкмо слагаше на масата малка тавичка с още по-мъничко печено пиле.
Скрудж повдигна вежди.
- Това пиле прилича на канарче - подигравателно рече той. - Сигурен съм, че ще хапнат и нещо друго.
На печката къкреше голяма тенджера. Скрудж се усмихна и я посочи:
- Я виж там!
- Това е твоето пране!
Скрудж сведе засрамен очи. Но бързо ги вдигна и се загледа във веселите дечица, привлечен от възгласите им. Те украсяваха малко коледно дърво. "Играчките" бяха само пакетче пуканки, нанизани на гирлянд, но децата се радваха на елхичката от сърце.
- Деца, трябва да почакаме Малкия Тим - каза Боб.
В този момент се дочу тихо гласче:
- Идвам, татко! Идвам!
По стълбите слизаше момченце с патерица.
Боб го вдигна и внимателно го настани на масата.
- О, каква прекрасна вечеря! - възкликна Малкия Тим. - Трябва да благодарим на господин Скрудж.
Скрудж забеляза тъжните погледи, които Боб и жена му си размениха, поглеждайки усмихващото се малко момче.
- Какво му е на Тим? - попита Скрудж.
- Много е болен. Ако продължават да живеят в такава мизерия, надали ще изкара още дълго... - отговори духът със зареян в далечината поглед.
Скрудж го зяпна.
- Да не искаш да кажеш, че...
В този миг настъпи мрак и къщата на Крачит потъмня и изчезна.
Скрудж се огледа, но духът също беше изчезнал. Само една гигантска следа от стъпка в снега доказваше, че е бил тук. И къде изчезнахте? - заоглежда се Скрудж. Колко страшно беше да си сам в студената, тъмна нощ!
- Хей, дух, отговори ми, какво ще стане с Тим? - примоли се той.
Но от духа нямаше следа. Падна гъста мъгла, почти непрогледна, и Скрудж трябваше да върви слепешком в нощта.
Скрудж се закашля и тогава разбра, че всъщност това не беше мъгла, а дим. Димът започна да се разсейва и той видя, че се е облегнал на една надгробна плоча сред тъмното и пусто гробище.
Между валмата дим съзря огромна фигура. Лицето й беше скрито от качулка.
- К-къде съм...? Т-ти кой си? - попита Скрудж с треперещ глас.
Фигурата не помръдваше и оставаше безмълвна.
Скрудж изведнъж се сети.
- Ти да не си Духът на бъдещата Коледа? - попита той.
Не последва никакъв отговор. Може би само едно леко кимване.
- Моля те, кажи ми какво ще се случи с Малкия Тим? - помоли Скрудж.
В отговор духът извърна глава към близкия гроб и го посочи. Скрудж се вгледа и видя Боб Крачит да плаче, държейки патерицата на Малкия Тим. После скърбящият баща я подпря внимателно на надгробната плоча и си тръгна, привел рамене.
- О, не! - извика Скрудж. - Това не бива да се случи! Не може ли бъдещето да се промени?
В този миг двама гробари, които засипваха един отворен гроб, се разкикотиха. Гробът се намираше на особено отдалечено място в гробището.
Сякаш някаква невидима сила тласна Скрудж към това място. Той се заслуша в разговора на гробарите.
- Не бях виждал такова погребение - каза единият.
- Замина си сам-самичък от тоя свят - нито един приятел, нито един близък - добави другият.
- Хайде да си починем! - предложи първият. - Няма къде да ни избяга, нали?
Гробарите се изсмяха шумно и се отдалечиха от зейналата дупка.
Скрудж застана на ръба на гроба и погледна надолу, вцепенен от страх.
- Дух, кажи ми, чий е този гроб?
Все така мълчалив, духът драсна клечка кибрит и освети надгробната плоча. Скрудж зърна страшното му лице.
- Това е твоят гроб, Ебенизър - отговори духът с боботещ глас. - Най-богатият покойник в гробището!
После духът се разтресе в гръмогласен смях, а Скрудж го полазиха ледени тръпки. Очите му се разтвориха широко, като видя името си, издълбано върху надгробния камък. Духът отново се разсмя гръмогласно и Скрудж се сви.
Както гледаше собствения си ковчег, той усети, че му се завива свят, и сграбчи няколко коренища, за да не падне в гроба.
- Дух на бъдещето, обещавам, че ще се променя! - извика скъперникът.
Но духът не отговори.
Какъв беше ужасът на Скрудж, когато от ковчега забълва червен пушек и някаква невидима ръка го тласна към дълбоката черна яма.
- Не! Не! Не! - отчаяно викаше Скрудж и стискаше коренищата. Когато вдиг молещи очи към Духа на бъдещата Коледа, той само се изсмя и изчезна в огненочервените кълба дим.
Коренищата поддадоха под тежестта на Скрудж и той бавно започна да пада към дъното на гроба.
Капакът на ковчега се отвори и отвътре забълваха пламъци като огнени змейове.
- Неее! - крещеше Скрудж. - Ще се променя! Обещавам!
Но той продължаваше да пада към очакващия го зейнал ковчег...
Няма коментари:
Публикуване на коментар